Постинг
05.09.2011 12:59 -
Ние всички продължаваме да обичаме
Случвало ли ви се е да се чувствате самотни?! Ужасно, ама ужасно самотни...Ежедневно, ежеминутно. Ето ме на. Затънала в самотата си от година насам. Прибирам се след 14 часов работен ден, ям в леглото нещо от кутийка, пия вино,слушам десетки пъти една и съща песен и мисля... мисля за всичко наоколо, докато незнайно защо очите ми се пълнят със сълзи.
Понякога ме е страх дори да заспя, сънувам кошмари. В последно време все по- често. Мозъкът ми е превъзбуден. Искам да се изключа от света, а не мога. Мисля, мисля постоянно, а нищо не измислям. Мисля си за самотата и страха от нея. Мисля си какво правят старите моми и кога рабираш, че си сред тях?! Писано ли е всеки му да обича някого, да срещне soulmate и да сподели поне една част от живота си със своята половинка или пък не? Кога достигаш границата на самотата и редно ли е да живееш така? Нали се раждаш и умираш сам, а през всичкото останало време имаш спътници в живота?! Какво правят тези обаче, които вървят сами?
Колко е тъжно и изморително да вървиш сам. Вървиш, спъваш се, падаш, ставаш, печелиш, плачеш, смееш се- винаги сам. Искаш да споделиш, а няма с кого. Лежиш си на леглото, држейки чаша вино и пак си затънал в самотата си.
Възможно ли е понеже много си бягал и си се пазил от любовта, да си я пропуснал? Не- това го има само във филмите и книгите. Не можеш да я пропуснеш, ако ти е писана.
...Защото модерните хора сме такива, знам ли. Все избираме и подбираме, оглеждаме, пресяваме. Ами, ако съм го изтървала там някъде сред многото, които зачеркнах и хвърлих на боклука?! Не мисля. Силно вярвам, че тези неща се усещат със сърцето. Как ще хвърля, късчето от моето сърце?
Идват и си отиват разни мъже. За всичките страдам, за някой повече, за други по- малко. В последно време за всички все по- малко. С всяко разочарование, човек претръпва. Колкото повече си бил разочарован, толкова повече отсяваш. Толкова повече внимаваш. Да не си уязвима, да не те наранят и като по закон, всеки път щом дадеш малко от себе си на някого, той те разочарова. Уж не иска, уж е неволно, но е факт. И после започваме пак с плахите стъпки, пак с недоверието, пак с пазенето от мъжете и всичко това се случва съпътствано от самотата .
Няма обаче да се откажа от срещата си с любовта. Както е казал Емил Чоран "Ние всички продължаваме да обичаме... все пак. И това "все пак" покрива "без край"...
Понякога ме е страх дори да заспя, сънувам кошмари. В последно време все по- често. Мозъкът ми е превъзбуден. Искам да се изключа от света, а не мога. Мисля, мисля постоянно, а нищо не измислям. Мисля си за самотата и страха от нея. Мисля си какво правят старите моми и кога рабираш, че си сред тях?! Писано ли е всеки му да обича някого, да срещне soulmate и да сподели поне една част от живота си със своята половинка или пък не? Кога достигаш границата на самотата и редно ли е да живееш така? Нали се раждаш и умираш сам, а през всичкото останало време имаш спътници в живота?! Какво правят тези обаче, които вървят сами?
Колко е тъжно и изморително да вървиш сам. Вървиш, спъваш се, падаш, ставаш, печелиш, плачеш, смееш се- винаги сам. Искаш да споделиш, а няма с кого. Лежиш си на леглото, држейки чаша вино и пак си затънал в самотата си.
Възможно ли е понеже много си бягал и си се пазил от любовта, да си я пропуснал? Не- това го има само във филмите и книгите. Не можеш да я пропуснеш, ако ти е писана.
...Защото модерните хора сме такива, знам ли. Все избираме и подбираме, оглеждаме, пресяваме. Ами, ако съм го изтървала там някъде сред многото, които зачеркнах и хвърлих на боклука?! Не мисля. Силно вярвам, че тези неща се усещат със сърцето. Как ще хвърля, късчето от моето сърце?
Идват и си отиват разни мъже. За всичките страдам, за някой повече, за други по- малко. В последно време за всички все по- малко. С всяко разочарование, човек претръпва. Колкото повече си бил разочарован, толкова повече отсяваш. Толкова повече внимаваш. Да не си уязвима, да не те наранят и като по закон, всеки път щом дадеш малко от себе си на някого, той те разочарова. Уж не иска, уж е неволно, но е факт. И после започваме пак с плахите стъпки, пак с недоверието, пак с пазенето от мъжете и всичко това се случва съпътствано от самотата .
Няма обаче да се откажа от срещата си с любовта. Както е казал Емил Чоран "Ние всички продължаваме да обичаме... все пак. И това "все пак" покрива "без край"...
Тагове:
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 21
Архив
